Начало
Стихосбирки
Рицарят на счупеното огледало
Стремеж за всеки
Грешки на природата
Заличен
Грешки от миналото
Просто жена
Когато аз спрях до това момиче
Смей ми се!
Трохи от нежност
Пейзаж на грешен лунатик
Старият морал
Джудже на Дядо Коледа
Винаги изпълнен с надежда
Нека да спрем
Какво да те накарам?
Към природата
Пътят на позора
eye

Нека да спрем

Нека да спрем и да помечтаем.
Тогава там някъде всичко беше различно.
Да се запитаме,имаше ли смисъл в мечтите ни?
Да се прегърнем и забравим, че имаше болка.
И още има грешки, които няма да поправим с извинение.
Сега живота е сух от умората.
Не от труда, а от самотата.
Дали в момента си играя с теб,
като очаквам да те върна същата.
Когато обърнах се,
и опрях си дланите на тежките окови
Сърцето ми моли, душата ми плаче,
а аз съм поредния случай от другите хора.
У мен нямаше нищо различно,само тревогата.
Тя ме спря, като длани пред тежка ограда
и ме повлече, там някъде в сивия кръг на поредните.
И аз съм пореден в очите на живота.
Пореден в твоята пазва
и спирам да моля очите ти.
Вече нищо няма да е по представите.
Синята клетка, черния гарван,
а аз отдолу рошава котка,
със счупена гърбица и пълен стомах.
И пак ще въртя погледа,няма те още?
А,ето ти идваш, но няма в ръката ти кърпа?
Болят ме нозете, а ти ме повличаш
и гледаш да вдигнеш с мен и цената на стария гарван.
Вън вали, а ти ме подбутваш пред влажната стряха.
Както пчелите се свиват в обрач
и мен ме боли от думите сбогом.
Но спира стихията, вятъра вече ме рони по клетка,
и черния спомен ме тласка отново
към твойта надежда за правда.
Мълчи тишината, а ти си в нея оранжева сянка,
която се слива с цветята.
Бодеш, но не можеш да хвърлиш в краката ми
малко от своята мазна откритост.
Ранени са някъде клоните твои
и по ствола се плъзга отрова,
да черни твоите двери с горчилка.
И ти ме забрави,и аз си те спомням,
там някъде с мътилка в хаоса
И ти се очерни, и аз се намазах.
Пищи всяка сова, а гарвана свива гнездо в нашите рани,
да гледа в нощта, където гласът му е тътен.
Да следва широко с очите си странния призив,
че ние повтаряме празната крачка,
на някой друг обсег, от старо махало.
Спи сега, ти си по-правата.
Аз съм отнесен в порой
и нежен обгръщам голото си тяло с коприва.
Спи, ти можеш да ме спасиш.
От сетната зарън замлъквам.
И всякаш нищо не е имало дата,
не е гладувало в зима.
Няма да има и край,
защото няма да помни и място.
Върви си от утре по булеварда, с походка на пума.
Избягай и нека всичко в теб започне с нула.
Да, това е твоето ново броене.
Аз ръждясвам, като брояч с повреден механизъм.
Моите стъпки оставиха кални следи върху плочките,
тях скъпата пяна, с малко вода ще отмие.
Тя отмива дори и сълзите.
Малкото болка се маха със скъпи разтвори,
както всяка чернилка.
Ах, този стенен часовник не може да стигне ритъма,
на моето болно сърце.
Плачи - няма блясък,
пиши - няма полза.
И много далече,
и много далече остана живота ми,
сред пълната стая с твоите чувства.
Сега ми изгаря душата,
с все крехките клонки от моята младост.
Дърво огряно по пътя, от прелестна омара на утро.
За мен вече няма да има от твойта награда.
Сега пак ме гледаш непознат в очите и знаеш,
аз съм за един от пътищата ти край.




eye